вторник, 29 септември 2009 г.

Палачинки


В един ден,досущ приличащ на приспивна песен,тих и нежен преход от картонения свят към приказния сън-живота,седях пред светещата кутия,наблъскана с ненужна информация като куфар,пртежание на шеснадесетгодишно момиче.Тананиках си някаква весела мелодийка,която ме караше да подскачам на стола без причина (жалка картина,нарисувана от художник скаран с музата си). Но за радост на съседите,които със сигурност няма да си купят първия ми платинен албум,прочетох съобщение,от което дъхът ми спря. Непознато и необичайно мило момче се бе оказало пионка на съдбата,както и вие, и безсрамницата така изигра хода си,че той беше "преместен" точно тук,в моя блог.Без да го съзнава,този човек ми подари нещо много ценно със своя пост - красиво шалче,изтъкано от топли думи,което да ме предпазва от сивата студенина на криворазбрания свят.
"Благодаря ти,която и да си,откъдето и да си!" - този завършек се оказа черешката на тортата,която се чудех дали да изям. "Коя съм?", "Каква съм?", "Откъде идвам?", "И на къде отивам?" - въпроси прости като задача по математика,всеки път когато пререшавам излиза различен отговор,а заради старанието,което съм вложила в сметките не мога да се примиря,че нямарешение и продължавам с жалките
опити.При наличието на толкова много числа как да се задоволя да бъда едно? Как да задържа само една песъчинка в ръката си?
За жалост или по-скоро за огромно щастие все още не съм намерила формулата за решението на тази главоблъсканица,в която се лутам толкова години,аз я наричам Палачинката,останалите-живот.Да не ме помислите за някоя откачалка на тема сладкиши,просто палачинките и дните до болка си приличат.Всички са еднакви,сухи и безвкусни,докато не решиш с какво ще ги ядеш,ароматно сладко от диви ягоди или сирене.Лично аз предпочитам баналния течен шоколад.Може да ви звучи странно,но съм си такава Палачинкова Принцеса,чиито поданици не я разбират и доста често я намират за смахната обитателка на далечен замък,намиращ се насред облаците.Лично мое право е да живея в него и Никой не може да ме свали от там.Същият този господин Никой не може да твърди,че гласовете в главата ми не са истински,след като аз ги чувам съвсем ясно!Като домашни любимци са,но не изискват много грижи.Понякога ми пеят весели песнички и останалите намират за странно,че се смея без повод,но всъщност за смеха ми си има причина и то със собствена мелодийка.Жалко,че глухите са толкова ,съжелявам ги,защото не могат да чуят пърхането на пеперудени крилца. Всъщност хората чуват,но не те слушат,затова иманеразбрани,а разбраните само се мислят за такива.Нищо чудно,че при толкова много реални хора предпочитам да си говоря с измислени,затова не им се сърдя,когато крещят в главата ми силно и тъжните им стонове отекват в душата ми.Това ме натъжава,но тъгата е единствената красива емоция,която не ми се е приискамо да споделя.Не съм ли егоистка?
Егоистично е да криеш усмивката си от света,защото понякога тя служи като лъч светлина за слепците,лутащи се в мрака.В даден момент от живота си всеки от нас е незрящ и пропуска да види истински важните неща,затова е нужна светлината,но често мнозина не знаят какво да правят с нея и предпочитат да извърнат глава настрани.Аз сънувам,че съм светулка или наистина съм светулка,която се мисли за човек...Не знам точно,понякога е толкова объркващо,когато се опиташ да различиш съня от реалността.И аз като светулките съм жалка и трудно различима от другите буболечки през деня.Но вечер само онзи,който иска да види молката ми светеща душа,може да присвие очи и да чака...
Хората не умеят да чакат,постоянно бързат за някъде,а всъщност никъде не отиват,дори не знаят откъде са тръгнали.Гледат ме с криви погледи пропити от съжаление,когато криволича в безкрая,а аз летя,но те си мислят,че съм изгубила посоката си и бързат да ме вкарат правия път,не стига,че той е прашен,но е и скучен,някак си еднообразен и подтискащ.Горко им на пътниците,които знаят кой път да поемат.Калните пътеки са толкова много,но все някога свършват и когато си стигнал там,на самия край,се обръщаш обгърнат от спомени и ти се иска да се върнеш,въпреки че си се молил всяка следваща крачка да бъде последна.Да,разбираш,че си наистна гладен едва,когато си изял и последната палачинка...
Дали наистина оставяме диря след себе си?Този въпрос ме подсеща,че много обичам да рисувам.Замислих се защо и осъзнах,че съм пастел.Да,колкото и стряскащо да звучи,това е така! Хората са като цветните пастели - вървят по един и същи път,но оставят след себе си различни следи...И само когато се вгледаш в тях може и да видиш смисъл в тази драсканица-живота.Ох,следи има,но следотърсачите къде са,май и те като динозаврите са изчезнал вид.Сега са оцелели само техните далечни братовчеди,които мислейки,че знаят какво искат,търсят това,което никой не е намирал,вместо да намерят това,което никой не е търсил.
Като се замисля има много изчезнали вещи,много убити герои от суетата,страха,забравата и други предполагаеми злодеи.Шаренитеполяни,нарисувани с водни боички върху небето,сега са изпълнени с гробове,принадлежащи на мечтатели,усмихнати човечета и любители на палачинки.Оцеляха само войните,тежко им...
Животът е борба и човек ежедневноводи сражения,има моменти,когато търпи поражения и други,в които владее света.Войниците са готови на всичко,за да се доближат до целта си,стискат зъби и преминават през трудностите,сякъш те не съществуват.Бих им завидяла,ако не знаех,че докато търсят щастието,губят себе си.Устремени към съваршенството,опустошават душата си и с пресъхнали устни жадуват да вкусят поне капка от победата.Явно азнесъм човек,щом не ме блазви мисълта да пия от желания елексир...Понякога не е ли по-добре да сведеш глава,отколкото да прегърнеш победата?От коята и страна намеча да се намират,сражаващите се са победени,защото силата ражда жестокост,примирението-мъст.Защо трябва да играеш на тази долна игра,след като накрая винаге излиза надпис "Game Over" ? Не е ли по-добре да оставиш джойстика и да хапнеш палачинки,докато все оше има.
Ох,каквото и да правя мисълта ми все към тях ме води,но каквода се прави,обичам гии това си е.Не мига да разбера хората,които ги мразят,но не се и опитвам,защото те мразят и снежинките,и малките мравчици,неизказаните думи,аромата на цъфнала вишня,прегръдките... Всяка сладост на живота ляка като горчилка под езика им,преглъщат я като голямо хапче,ей така по задължение.Гарките те,просто подритват камъчетата попътя си,без да осъзнават колко ценни са всъщност...Някак си пропускат да видят красотата,да я усетят,да я създадат."В реалността място за глупости няма"-казват,колко ли разочаровани ще останат,когато разберат,че такова нещо като реалност не съшествува никъде другаде,освен в главите им.Всеки гледа една и съща пастелена картина,но я вижда по различен начин.
Много е трудно да си мечтател заобиколен от истински хора,затова забравям този техен недостатък и се опитвам да виждам само доброто,да мечтая с отворени очи,да се раздавам до край и то не за да се доказвам или за да очаквам нещо в замяна,а защото искам да почувствам близостта,да ме хване тока преди да съм докоснала контакта,да има с кого да споделя палачинките си...

1 коментар:

  1. Обожавам палачинки. Мразя си само когато са със сладко от някакъв плод. Шоколад - това е идеално! (:

    п.с Извинявам се за безсмисления коментар, но просто исках да коментирам все някак тази публикация, защото много ми хареса.

    ОтговорИзтриване