Палачинки

В един ден,досущ приличащ на приспивна песен,тих и нежен преход от картонения свят към приказния сън-живота,седях пред светещата кутия,наблъскана с ненужна информация като куфар,пртежание на шеснадесетгодишно момиче.Тананиках си някаква весела мелодийка,която ме караше да подскачам на стола без причина (жалка картина,нарисувана от художник скаран с музата си). Но за радост на съседите,които със сигурност няма да си купят първия ми платинен албум,прочетох съобщение,от което дъхът ми спря. Непознато и необичайно мило момче се бе оказало пионка на съдбата,както и вие, и безсрамницата така изигра хода си,че той беше "преместен" точно тук,в моя блог.Без да го съзнава,този човек ми подари нещо много ценно със своя пост - красиво шалче,изтъкано от топли думи,което да ме предпазва от сивата студенина на криворазбрания свят.
"Благодаря ти,която и да си,откъдето и да си!" - този завършек се оказа черешката на тортата,която се чудех дали да изям. "Коя съм?", "Каква съм?", "Откъде идвам?", "И на къде отивам?" - въпроси прости като задача по математика,всеки път когато пререшавам излиза различен отговор,а заради старанието,което съм вложила в сметките не мога да се примиря,че нямарешение и продължавам с жалките
опити.При наличието на толкова много числа как да се задоволя да бъда едно? Как да задържа само една песъчинка в ръката си?
За жалост или по-скоро за огромно щастие все още не съм намерила формулата за решението на тази главоблъсканица,в която се лутам толкова години,аз я наричам Палачинката,останалите-живот.Да не ме помислите за някоя откачалка на тема сладкиши,просто палачинките и дните до болка си приличат.Всички са еднакви,сухи и безвкусни,докато не решиш с какво ще ги ядеш,ароматно сладко от диви ягоди или сирене.Лично аз предпочитам баналния течен шоколад.Може да ви звучи странно,но съм си такава Палачинкова Принцеса,чиито поданици не я разбират и доста често я намират за смахната обитателка на далечен замък,намиращ се насред облаците.Лично мое право е да живея в него и Никой не може да ме свали от там.Същият този господин Никой не може да твърди,че гласовете в главата ми не са истински,след като аз ги чувам съвсем ясно!Като домашни любимци са,но не изискват много грижи.Понякога ми пеят весели песнички и останалите намират за странно,че се смея без повод,но всъщност за смеха ми си има причина и то със собствена мелодийка.Жалко,че глухите са толкова ,съжелявам ги,защото не могат да чуят пърхането на пеперудени крилца. Всъщност хората чуват,но не те слушат,затова иманеразбрани,а разбраните само се мислят за такива.Нищо чудно,че при толкова много реални хора предпочитам да си говоря с измислени,затова не им се сърдя,когато крещят в главата ми силно и тъжните им стонове отекват в душата ми.Това ме натъжава,но тъгата е единствената красива емоция,която не ми се е приискамо да споделя.Не съм ли егоистка?
Егоистично е да криеш усмивката си от света,защото понякога тя служи като лъч светлина за слепците,лутащи се в мрака.В даден момент от живота си всеки от нас е незрящ и пропуска да види истински важните неща,затова е нужна светлината,но често мнозина не знаят какво да правят с нея и предпочитат да извърнат глава настрани.Аз сънувам,че съм светулка или наистина съм светулка,която се мисли за човек...Не знам точно,понякога е толкова объркващо,когато се опиташ да различиш съня от реалността.И аз като светулките съм жалка и трудно различима от другите буболечки през деня.Но вечер само онзи,който иска да види молката ми светеща душа,може да присвие очи и да чака...
Хората не умеят да чакат,постоянно бързат за някъде,а всъщност никъде не отиват,дори не знаят откъде са тръгнали.Гледат ме с криви погледи пропити от съжаление,когато криволича в безкрая,а аз летя,но те си мислят,че съм изгубила посоката си и бързат да ме вкарат правия път,не стига,че той е прашен,но е и скучен,някак си еднообразен и подтискащ.Горко им на пътниците,които знаят кой път да поемат.Калните пътеки са толкова много,но все някога свършват и когато си стигнал там,на самия край,се обръщаш обгърнат от спомени и ти се иска да се върнеш,въпреки че си се молил всяка следваща крачка да бъде последна.Да,разбираш,че си наистна гладен едва,когато си изял и последната палачинка...
Дали наистина оставяме диря след себе си?Този въпрос ме подсеща,че много обичам да рисувам.Замислих се защо и осъзнах,че съм пастел.Да,колкото и стряскащо да звучи,това е така! Хората са като цветните пастели - вървят по един и същи път,но оставят след себе си различни следи...И само когато се вгледаш в тях може и да видиш смисъл в тази драсканица-живота.Ох,следи има,но следотърсачите къде са,май и те като динозаврите са изчезнал вид.Сега са оцелели само техните далечни братовчеди,които мислейки,че знаят какво искат,търсят това,което никой не е намирал,вместо да намерят това,което никой не е търсил.
Като се замисля има много изчезнали вещи,много убити герои от суетата,страха,забравата и други предполагаеми злодеи.Шаренитеполяни,нарисувани с водни боички върху небето,сега са изпълнени с гробове,принадлежащи на мечтатели,усмихнати човечета и любители на палачинки.Оцеляха само войните,тежко им...
Животът е борба и човек ежедневноводи сражения,има моменти,когато търпи поражения и други,в които владее света.Войниците са готови на всичко,за да се доближат до целта си,стискат зъби и преминават през трудностите,сякъш те не съществуват.Бих им завидяла,ако не знаех,че докато търсят щастието,губят себе си.Устремени към съваршенството,опустошават душата си и с пресъхнали устни жадуват да вкусят поне капка от победата.Явно азнесъм човек,щом не ме блазви мисълта да пия от желания елексир...Понякога не е ли по-добре да сведеш глава,отколкото да прегърнеш победата?От коята и страна намеча да се намират,сражаващите се са победени,защото силата ражда жестокост,примирението-мъст.Защо трябва да играеш на тази долна игра,след като накрая винаге излиза надпис "Game Over" ? Не е ли по-добре да оставиш джойстика и да хапнеш палачинки,докато все оше има.
Ох,каквото и да правя мисълта ми все към тях ме води,но каквода се прави,обичам гии това си е.Не мига да разбера хората,които ги мразят,но не се и опитвам,защото те мразят и снежинките,и малките мравчици,неизказаните думи,аромата на цъфнала вишня,прегръдките... Всяка сладост на живота ляка като горчилка под езика им,преглъщат я като голямо хапче,ей така по задължение.Гарките те,просто подритват камъчетата попътя си,без да осъзнават колко ценни са всъщност...Някак си пропускат да видят красотата,да я усетят,да я създадат."В реалността място за глупости няма"-казват,колко ли разочаровани ще останат,когато разберат,че такова нещо като реалност не съшествува никъде другаде,освен в главите им.Всеки гледа една и съща пастелена картина,но я вижда по различен начин.
Много е трудно да си мечтател заобиколен от истински хора,затова забравям този техен недостатък и се опитвам да виждам само доброто,да мечтая с отворени очи,да се раздавам до край и то не за да се доказвам или за да очаквам нещо в замяна,а защото искам да почувствам близостта,да ме хване тока преди да съм докоснала контакта,да има с кого да споделя палачинките си...

Дано написаното от мен,
като крушка светеща в нощта,привлича странно-красиви пеперуди
със свойта топлота

Не подценявайте омразата

Мразя,когато хората се държат така,сякаш реалността е единственото място годно за живеене. Мразя презрителните им погледи, изпълнени със съжаление, когато не се вписвам в техните стандарти.Мразя лицемерните усмивки и прегръдки пропити от двуличие.Мразя дните,които ми се струват безсмислени,а това ми напомня,че мразя да търся смисъл.Мразя да правя нещата поради еда или друга причина. Мразя да ми слагат етикети. Мразя надписите върху табели,които те насочват накъде да продължиш пътя си или по-скоро как да живееш.
Мразя живите кукли и мъртвите хора.Мразя въпросите с отговор.Мразя невидими стени и мислени бариери.Мразя игите на чувства за сметка на тези с огъня.Мразя,когато някой се опитва да разбие мечтите ми,прекърши крилете ми,отвори очите ми...Мразя лъжливите истини и истинските лъжи.Мразя рутината.Мразя и хауса.Мразя чадърите,които те предпазват от летния дъжд и от калния живот.Мразя хипербулизираните герои и отритнатите злодеи.Мразя,когато някай се прави,че ме разбира.Мразя неизречените думи.Мразя дя дефинират живота.Мразя слабостите,които ти дават сила.Мразя силата,която те довежда до слабост.Мразя кошмарите,които ме стряскат посреднощ, и тези,които разпиляват деня ми.Мразя да замествам омразата с безразличие.

Сложи щорите на душата си и няма да докоснеш светлината

За някои от вас аз съм жалък драскач,който принуден от скуката слага слуалките и ниже буква след буква,мисъл след мисъл. Но останалите, които преживяват същото като мен,когато прокарват пръст през листа,оставяйки тъмносиня душевна диря,ме разбират.Те знаят какво е чувството,когато като дълго желан летен дъжд,като порой изливаш душата си ,вплитайки частица от себе си между редовете,въпреки че много добре знаеш ,че четящият или няма да те разбере,или ще ти се присмее.Смейте се,смехът е живот,живейте за моя сметка.Аз не възразявам само искам да ви попитам нещо сиви човечета от реалността... Знаете ли какво е усещането,когато докосвате малката тревичка,когато затворите очи и вятъра преминава през душата ви,играейки си със всяка част от същността ви,разбулвайки натежели тайни.Какво изпитвате, когато стискате в шепите си калната земя и се замислите,че всичко е започнало от там,колко е раждала и продължава да ражда тази тъжна майка,чиито деца я тъпчат и унищожават. Минавали ли сте през пролетните алеи на Борисовата градина,когато въху вас с грациозен танц умират бели кестенови мечти.Въртяли ли сте се с разперени ръце и отрорена уста,за да целунете снежинките.Хвърляли ли сте се в златното есенно море от листа.Тичали ли сте сред житата.
Вие нищо не знаете нито какво е усещането ,когато крачиш залян от смях под дъжда и виждаш силуета си в локвите,нито когато дотолкова си се вгледал в безкрая на синьото небе,че във вените ти не преминава кръв,а облачета. Съмнявам се,че някога сте целували с горещи устни,вдъхващи надежда,отронила се горчива приятелска сълза.Не съм убедена,че вие изобщо влагате някакво чувство,когато с пръсти рисувате нърху изтръпнало тяло. Ако знаехте всичко това,ако знаете какво е усещането,когато се докоснеш до живота,щяхте да знаете какво изпитвам аз,когато пиша.Но не ви обвинявам,че просто съществувате.Давайте,присмивайте ми се,дано това ви направи по-щастливи в безсмисления ви свят,изтъкан от рутина и предрасъдаци.Вие сте живи мъртавци,но аз не ви съжелявам,защото сами сте изтръгнали крилете си.Пожелайте ми приятен полет и продължете да се лутате мужду еднакво пустите дни.

Пеперудени мечти

Кое е най-чистото и прекрасно вълшебство,за което се сещаш?Нещо мъничко,което е в състояние да вдъхне цветен живот и на най-мрачния пейзаж? Знам,че задавам труден въпрос за хора с ампутирано въображение,затова ще подскажа съвсем мъничко...
Представи си пеперуди.А сега си представи как размахват нежните си криле в грациозен полет над пустата действителност.Те не летят на високо,но на теб ти се струва,че докосват небето и то става по-шарено.
Тези крехки,безпомощни,красиви и недостижими,мънички,но много важни за човека,който се вглежда в наистина важните неща, същества не ти ли напомнят на мечтите,които хвърчат над забързания ти свят,но ти дори не ги забелязваш.Мечтите,които даряват наивна надежда за по-добър живот.Не можеш лесно да се докоснеш до магическото,но веднъж хванеш ли пеперуда,осакатяваш крилете й.Веднъж сбъднеш ли мечта,тя става нещо обикновено и се нуждаеш от нова,за да продължиш съществуването си.
Чувал ли си поверието,че ако хванеш пеперуда,една твоя мечта ще стане реалност.Не е ли жалко,чи хората са толкова глупаво-егоистични?Убиват прекрасното,за да превърнат вълшебството в ежедневие...

Любовта е небесен дар

Любовта може би не е дар от небесата,а от ада,защото не вярвам,че съществува толкова жесток бог,който да е способен да ти поднесе отрова,отваряща болезнени рани,прогарящи не плътта,а душата.
Но е без значение дали ти я пращат от пъкала,или рая,защото я получаваш,когато най-малко очакваш и малкият ти сив и подреден свят се преобръща с босите краченца нагоре. Вярваш,че можеш да докоснеш простора с ръка,намирайки смисъл в безсмислието и незнайно защо започваш да мислиш,че звездите блестят двойно по-силно.Слушаш всички тези глупости за пеперуди в стомаха и се смееш,но този път не пренебрежително,а защото в твоя пърхат цяло стадо розави слончета.
Постепенно се превръщаш в един от онези хора "болни от любов",по-скоро си станал психично болен,защото губиш разсъдака си,спираш да гледаш трезво на нещата и не можеш да взимаш правилни решения.А времето не те лекува,напротив влошава състоянието ти.
Става страшно,когато тази отровна змия окопира сърцето ти.Вече така си опиянен от човека до себе си,че си се вкопчил в него като удавник за сламка и си готов на всичко,за да бъдете заедно,дори ако трябва да се превърнеш в жертвен агнец.Плащаш всяка цена,търпиш болката,защото осъзнаваш,че щом веднж те е боляло обичаш по-силно,и даваш още и още от себе си . Превърнал си се в наркозависим,който всеки път,когато взема дрогата си,се чувства все по-силен и по-силен,но колко силен може да стане човек? Вярваш,че всеки удар те прави по-достоен да се бориш за любовта,защото тя е борба,и наистина се хвърляш в боя бранейки я безусловно. Живееш в страдание,но нямаш нищо против,щом редовно получаваш своята доза сладка отрова.
Докато един ден най-прекрасното създание на света,което боготвориш,просто си намери нов поклонник,а ти стоиш сам с осакатена душа,гледайки отдалечаващият се силует. Цялото ти същество иска да изкрещи "остани",но сякаш дъхът ти е спрял,а кръвта,доскоро буйно бушуваша,се е смръзила във вените ти и единственото нещо,което ти подсказва,че все още си жив е непотушимата,кървава болка по изпепелени на кладата чувства. Момент последван от сподавен вик...
Вече няма за какво да живееш,за какво да се бориш и купнееш...Нощта ти се превръща в кошмар на яве,вперил поглед,пропит от мокра,горчива тъга,се питаш как може любовта да си отиде,след като все още е у теб.В съня утеха не намираш,а денят е по-лош и от него,дори и слънцето не свети.Държиш в ръка стари скълъпени стихове и осъзнаваш,че "любов" не се римува с "вечност". Щастливите погледи от снимките те пробождат като стрели и по река от горчиви сълзи отплават мечтите ти.Дните и нещите се повтарят,все едни и същи спомени прогарят душата ти...
Даваш си сметка,омразата е независимост,но всъщност те не мразиш него,а себе си,проклинаш се,че все още го желаеш.Правиш нещо,за да не мислиш отнова за всички онези щастливи мигове и от гордост раздаваш солени усмивки.Искаш да изкорениш цялата тази мъка вплела се във вените,в плътта ти.Изграждаш крепост,веднъж съблякъл душата си,обличаш сърцето си в броня,за да не може болката отново да те обсеби,без да си даваш сметка,че по този начин и щастието няма отново да те докосне.
Не трябва да спираш да обичаш само защото знаеш,че радостните мигове ще си изнижат като мъниста от скъсана броеница и ще се разпилеят по окаляния под.Не спирай наивно да вярваш в любовта,защото болката е удоволствието да знаеш,че изпитваш нещо истинско,а какъв по-хубав дар от небесата в този фалшив свят.