Любовта може би не е дар от небесата,а от ада,защото не вярвам,че съществува толкова жесток бог,който да е способен да ти поднесе отрова,отваряща болезнени рани,прогарящи не плътта,а душата.
Но е без значение дали ти я пращат от пъкала,или рая,защото я получаваш,когато най-малко очакваш и малкият ти сив и подреден свят се преобръща с босите краченца нагоре. Вярваш,че можеш да докоснеш простора с ръка,намирайки смисъл в безсмислието и незнайно защо започваш да мислиш,че звездите блестят двойно по-силно.Слушаш всички тези глупости за пеперуди в стомаха и се смееш,но този път не пренебрежително,а защото в твоя пърхат цяло стадо розави слончета.
Постепенно се превръщаш в един от онези хора "болни от любов",по-скоро си станал психично болен,защото губиш разсъдака си,спираш да гледаш трезво на нещата и не можеш да взимаш правилни решения.А времето не те лекува,напротив влошава състоянието ти.
Става страшно,когато тази отровна змия окопира сърцето ти.Вече така си опиянен от човека до себе си,че си се вкопчил в него като удавник за сламка и си готов на всичко,за да бъдете заедно,дори ако трябва да се превърнеш в жертвен агнец.Плащаш всяка цена,търпиш болката,защото осъзнаваш,че щом веднж те е боляло обичаш по-силно,и даваш още и още от себе си . Превърнал си се в наркозависим,който всеки път,когато взема дрогата си,се чувства все по-силен и по-силен,но колко силен може да стане човек? Вярваш,че всеки удар те прави по-достоен да се бориш за любовта,защото тя е борба,и наистина се хвърляш в боя бранейки я безусловно. Живееш в страдание,но нямаш нищо против,щом редовно получаваш своята доза сладка отрова.
Докато един ден най-прекрасното създание на света,което боготвориш,просто си намери нов поклонник,а ти стоиш сам с осакатена душа,гледайки отдалечаващият се силует. Цялото ти същество иска да изкрещи "остани",но сякаш дъхът ти е спрял,а кръвта,доскоро буйно бушуваша,се е смръзила във вените ти и единственото нещо,което ти подсказва,че все още си жив е непотушимата,кървава болка по изпепелени на кладата чувства. Момент последван от сподавен вик...
Вече няма за какво да живееш,за какво да се бориш и купнееш...Нощта ти се превръща в кошмар на яве,вперил поглед,пропит от мокра,горчива тъга,се питаш как може любовта да си отиде,след като все още е у теб.В съня утеха не намираш,а денят е по-лош и от него,дори и слънцето не свети.Държиш в ръка стари скълъпени стихове и осъзнаваш,че "любов" не се римува с "вечност". Щастливите погледи от снимките те пробождат като стрели и по река от горчиви сълзи отплават мечтите ти.Дните и нещите се повтарят,все едни и същи спомени прогарят душата ти...
Даваш си сметка,омразата е независимост,но всъщност те не мразиш него,а себе си,проклинаш се,че все още го желаеш.Правиш нещо,за да не мислиш отнова за всички онези щастливи мигове и от гордост раздаваш солени усмивки.Искаш да изкорениш цялата тази мъка вплела се във вените,в плътта ти.Изграждаш крепост,веднъж съблякъл душата си,обличаш сърцето си в броня,за да не може болката отново да те обсеби,без да си даваш сметка,че по този начин и щастието няма отново да те докосне.
Не трябва да спираш да обичаш само защото знаеш,че радостните мигове ще си изнижат като мъниста от скъсана броеница и ще се разпилеят по окаляния под.Не спирай наивно да вярваш в любовта,защото болката е удоволствието да знаеш,че изпитваш нещо истинско,а какъв по-хубав дар от небесата в този фалшив свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар